Христо Киликчиев
…Оканя, Толедо, Испания.
Септември 2000 година.
Жега, суха и опустошаваща всичко, на сянка е 45 градуса. За последен път видях облаче в началото на май, от тогава само облаци от червен пясък прииждат от Сахара. Тук им викат Калима.
Седя в самолета и пот се лее от мен. С още трима колеги летим за някакво никому неизвестно село на 70км от Саламанка на северозапад от Мадрид. Там се провежда ежегодния панаир на производителите на хамон в Испания и света. Наеха ни да им направим в демонстрация в деня на откриването. От 6 месеца съм в Испания. Още нямам документи и разрешително за работа. Резиденция кон пермисо де трабахо ( Residensia con permiso de trabajо). След обичайните псувни това е първият израз който научаваш в Испания , ако решиш да останеш тук. Ще го чуеш навсякъде: интервюта за работа, барове, паркове,бюрото по труда, банката, общината, дори в киното.
Аз съм си късметлия по рождение, намерих си работа на 3-та седмица още на първото интервю. Интервю е силна дума . Един швейцарец с дълга прошарена коса, вързана на опашка в стил Джон Лорд, ме накара да скатая един парашут в хангара на летището, като ми засече времето, за което ще съм готов. После ми каза , че мога да започна да скатавам парашути на следващия скоков ден. Следващите 3-седмици валя, както не беше валяло в Испания последните 40 години. Никога няма да забравя тези 3 седмици, преди „първия ми работен ден”. Не заради дъжда, който така много ми липсваше, а затова, че тези дни изкарах на една кутия маргарин, една сушеница и ръжен хляб. Не защото беше по-евтино, а защото ми ги даваше съседката и беше без пари. Обожавам ръжен хляб. Това ме подсети, че на въпросната Feria del Jamon, както я наричат тук, ще има много плюскане. До колкото разбрах с моя все още беден испански ще се пробват да подобрят някакъв рекорд и да направят чоризо дълго 22 222 метра, това е нещо като нашата наденица , но по мазно и с повече подправки. Страхотно е. Особено с бира . Наливна. В предварително замразена халба.
Малката С-206 с която летяхме се подметна силно в страни и си шибнах главата в прозореца, което доста успешно ме извади от унеса ми и мечтите за бира и чоризо. Полетът щеше да трае около час, но натовареният трафик на Мадрид и нелюбезният диспечер ни запратиха далеч на запад, така че „туристическата обиколка” от въздуха на Естемадура ще е за сметка на шефа ми. Честно казано, не ми беше до нея. Освен турбуленциите, които прекъснаха приятните ми сънища, ме мъчеше и умората от двата поредни скокови дни. Имаше много работа и много парашути за скатаване, боляха ме ръцете, някои от ноктите ми и кървяха. Скатавах за време. Самолетът се качваше на 3500 метра за около 20 минути и скачаха 2 тандема и един камерамен. Имах само около 10 минути да скатая тандемите, преди да се появят следващите 4 или 5 парашутисти, които бяха скочили от следващия полет. Но и умората можех да превъзмогна, истината е, че се притеснявах, че не знаех къде отиваме, т.е. къде ще скочим, какво се очаква от нас, площадката за приземяване каква е? Голяма ли е? Има ли обозначение? Ветропоказатели? Как ще се върнем? Моите колеги се опитаха да ми обяснят на техния SpanEnglish, но така и не ги разбрах добре. ”Дяволчето” с парашут на гърба и тризъбец в ръката (в другата с пари) много бързо прогони „ангелчето на сигурността” от рамото ми, когато чух шефът ми да произнася вълшебните за всеки парашутист думи: СКОК, БЕЗПЛАТЕН и ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ! Това ми беше мечтата, за това бях дошъл в Испания все пак.
Тъкмо се чудех как точно да попитам колегите какви ще ги вършим във въздуха, когато пилотът се обърна и каза: ”Vamos maricas, sacavo el paseo!” Което в общи линии значеше, че сме пристигнали и сме над зоната за скок. Отворихме вратата или по-скоро навихме щората, която играеше ролята на врата. Погледнах надолу и с погледа ми през вратата изхвърча и бедният ми запас от думи на испански.
Положението беше следното. Добрите новини:
Площадката за приземяване беше 200 на 100 метра горе долу. Имаше обозначителен кръст в ярък оранжев цвят (навремето е бил червен предполагам). Теренът изглеждаше кафяв, което значеше, че бил оран не отдавна и беше мек. Публиката беше далеч.
Лошите новини: площадката не беше равна, а наклонена, кръстът беше разположен в сравнително най-равната част. От изток и от запад на оградената с дървени трупи ограда имаше далекопроводи с явно доста високо напрежение, съдейки по височината и размера на стълбовете. Нямаше ветропоказателен ръкав. Но това, което най-много ме притесни е, че се виждаха някакви животни вътре в оградената площадка за приземяване и от 1000 метра височина, на която летяхме, тези животни ми изглеждаха еднакви с онези, дето ги убиват по арените и тежат над 500кг. Тук се появи „ангелчето на сигурността” със свити рамене, за да ми напомни, че парашутът ми беше с преобладаващ червен цвят.
Самолетът вече набираше височина, докато аз се чудих какво да правя и как да обясня притесненията си. Хуан се доближи до мен и разтвори чантата с цип, която стискаше през целия полет в скута си. Мислех си, че е знамето на Испания, но се оказаха димки. Започна да поставя една от тях на стъпалото ми и с мимики ми обясни, че като дръпнем предпазителите имаме 10 секунди да се ометем от самолета. Единственото, което можах да обеля беше интернационалния възглас : „ААА…” , чието ехо рикошира в гърба на Хуан. Хосе, единственият с някакъв английски започна да ръкомаха и да ми обяснява какъв е планът на скока. Искаше се от нас да направим формация от трима, т.нар. „звезда” и да започнем да се въртим, без да се пускаме, по този начин следите от димките във въздуха описват спирала и ефектът е доста добър за зрителите. Разбрах какво се искаше от мен, което си беше постижение при такава комуникация. Опитах се да обясня за биковете на Хосе и го дръпнах към вратата. Посочих надолу и изкрещях: „Big bulls on the landing area!”Хосе вдигна палец и каза : „Yes, yes… bulls, pigs, chicken… but first jump, then eat! OK?” И излезе на вратата готов за скок. Мястото ми беше до него. Погледнах към Хуан точно в момента, в който той издърпа предпазителя на димката ми и с жестове и крясъци ми показа мястото до Хосе. Явно днес ще е моето първо 3 в 1 – демо-скок, приземяване под наклон и корида.
Скочихме. 3500 метра. Формацията беше лесна за правене на още с излизането се събрахме. Видях как димките на Хосе и Хуан започнаха да пускат ярък червен дим. Нещо ми подсказваше, че на мен се е паднал жълт цвят. Извърнах глава – бях прав. Все пак испанското знаме ще присъства. Докато започнахме да въртим формацията, за да кръстосаме димните си струи си обещах, че ако изляза невредим от този скок , ще си купя жълт гащеризон и жълт парашут. Електронният висотомер в ухото ми се разпищя и тримата се разделихме като всеки се завъртя на 180 градуса и започна да плъзга на безопасно разстояние за разтваряне на парашута. Погледнах напред и за момент помислих , че ще мина през жиците на далекопровода. Преди да осъзная , че всъщност е доста далеч от мен, вече бях изтеглил парашутчето си и купола ми се отвори силно, но нормално. От мен да го знаете: НИКОГА НЕ ОТВАРЯЙТЕ ПЛЪЗГАЙКИ ! Някои ваши части ще ви бъдат благодарни за това!
Бях прав за цвета на купола ми. Нямаше по-ярко червено, не можеше и да има. Мразя червеното. Огледах се за моите колеги. Тайно се надявах да съм отворил преди тях и да наблюдавам техните приземявания за евентуални грешки от тяхна страна и корекции от моя. Уви, бях под тях, т.е. щях да се приземявам първи.
Явно денят се очертаваше от онези, в които мистър Мърфи е решил да се позабавлява за моя сметка. Ситуацията беше следната: беше почти залез. Видимост-лоша. Димката на крака ми беше стопила подметката на евтините ми кецове, купени от кошниците с преоценени стоки в супермаркета, така че трябваше да я събуя и изхвърля.
Все още не виждах някакъв ветропоказател, дори и знамената не помръдваха. Тълпата крещеше, което според мен караше биковете да се движат в грешената посока, т.е. към кръста. На около 300 метра височина установих, че разораната според мен нива всъщност не е разорана, а въпросният кафяв цвят на площадката е придобит от огромните купчини изпражнения на биковете. Така че единственото чисто място беше приземяването върху самия кръст. В този момент не знаех дали е добра идея да се приземявам на оранжевия кръст с моя червен купол, но предпочитах да се изправя пред биковете чист, а не изцапан в лайна. Надеждата ми беше и в другите двама след мен да отвлекат вниманието им, доколкото е възможно.
Заходих с десен завой и профучах над главата на най-крайния бик. Трябваше да гледам напред, ако исках да се приземя невредим, но с периферното си зрение видях как подскочи и се завъртя към мен. Приземяването беше перфектно. На един крак. Обутия. В центъра на кръста. Това предизвика бурни овации и крясъци. Биковете се завъртяха всички до един към мен, още куполът не беше достигнал до земята и вече ме гледаха втренчено. Бях замръзнал от някъде дочух гласа на шефа ми. Не можех да откъсна поглед от биковете . Усещах всеки спазъм на всеки техен мускул. Предполагам, че искаха да се махна от кръста, за да се приземят другите. Майната им, биковете бяха по-важни. Хуан и Хосе да се оправят. Така и стана – овъргаляха се по склона в лайната. Така им се пада да са учели английски както трябва.
– Relax Christo!- каза шефа ми и сложи ръката на рамото ми. – Тези бикове не са опасни, не са за корида. Друг вид са. Виж им рогата! Различни са – извити са надолу и напред. Започнах да дишам. Рогата извити надолу?! Рoгата са си рога, какво значение има накъде са извити?! Все още не можех да проговоря. Извърнах глава към Хосе и Хуан, без да изпускам биковете от полезрението ми. Вървяха към нас и се смееха един на друг колко “чисто” са се приземили. Всъщност бяха доста далеч от кръста, няма никакъв шанс да са се приземили … НА ЧИСТО!
Почнах да чувам гласовете край мен, по точно смеха. Всички се смееха и ръкопляскаха на Хосе и Хуан, явно си мислеха, че е част от шоуто да се овъргаляш в лайната.
След като прибрахме парашутите в приближилия се микробус, побързах да се настаня в багажника, не исках да сядам между колегите. Закараха ни на банкета, по-точно чистите от нас, а другите някъде да се измият. Започнаха да ме поздравяват какви ли не хора, да се здрависват с мен и да крещят нещо на испански. Носеще се ароматът на изпеченото чоризо. Съзрях бара и усмихващия се барман, пълнещ половинлитрови халби с бира. Тръгнах към него, пробивайки си път с лакти. Барманът ме видя също. Гледахме се очи в очи, докато стигнах до бара. Преди да успея да си отворя устата той ми подаде халба пълна с бира и каза:
– Aqui tiene, Torrero !
Изпих я на екс под възгласите на всички:
– Оле, оле, оле!!!
Ръкопляскания. До мен бяха изникнали останалите от екипа и също пиеха, но бяха далеч след мен. Беше ред на чоризото. Ориентирах се по миризмата. Точно локализирах посоката и някой ме дръпна за рамото. Барманът се беше пресегнал през бара и ми сочеше с ръка масата леко встрани пред бара. На нея имаше хамон. Това е свински бут, осолен и сушен в продължение на 3 години при специални условия. Беше сложен в специална поставка и келнер режеше от него за гостите.
Реших да го опитам. До сега само се чудех дали това нещо става за ядене, когато ги гледах да висят по магазините и баровете. Приближих се и келнерът ми подаде една чиния да си взема. В нея имаше няколко лентички, през които можеше да се чете весник. Погледнах го и дръпнах чинията. Излапах всичкия хамон наведнъж.
Всички се разсмяха, а келнерът взе да ръкомаха нещо. Невероятен вкус. Най-доброто нещо, което съм опитвал до сега. Но малко. Направих му жест да нареже още – подчини се!
Режеше с много дълъг нож, който приличаше по-скоро на сабя. Парченцата бяха като близнаци, едни и същи тънки и малки. Така щях да си умра от глад или от удавяне в собствената си слюнка. Спрях го с жест и му взех ножа. Избутах го, а той пак се разприказва като картечница. Нищо не разбирах.
Отрязах си парче, по български, както си му е редът. И го метнах в устата си. Мммммм, разкош. Веднага разбрах защо се реже на тънко, доста е жилаво за дъвчене, но това не беше проблем за мен. Онзи до мен настояваше да ми покаже, или да му върна ножа. Това нямаше как да се случи, казах му:
– Cerveza, por favor! – всички избухнаха в смях. Онзи онемя. С жест му обясних, че аз ще режа, а той да изчезва. Не беше съгласен, пак пусна къртечния испански.
Тъкмо си преставях, как ще му забия една… и се появи Хосе. Дръпна келнера и го завъртя с гръб към мен. Използвах момента и започнах да режа в несвяст, не знам как съм рязал и колко, но тълпата край мен пак се развика:
– Оле,оле, оле!
Хосе се изправи до мен победоносно и ми направи жест да не спирам да си режа. Така си прекарахме известно време с бири, испански хамон от черно прасе, яло само жълъди, нарязан по български и забавна публика, Хосе, който ядеше повече от мен и не спираше да приказва и да обяснява нещо на хората, като от време на време ме потупваше по рамото и ме подканваше:
– Corta, corta! – което значеше : Режи, режи!
И така, докато стигнахме до кокала. Тогава изоставихме хамона и нашата публика и се насочихме към чоризото. То също беше превъзходно. Няма да обяснявам какво се случи там, само ще ви кажа, че се прибрах вкъщи с 6 найлонови плика от него.
Тези от вас, които са емигрирали, знаят какво е да си далеч от дома. Да си чужд на чуждо място. Да се бориш, да откриваш, да се доказваш, да оцеляваш. Но животът в странство си има и хубава страна и това са случките като тази и възможността да ги разкажеш.
Както е казал Маркес: “Не е важно как ще живееш, а как ще го разкажеш”
“La vida no es como la vives sino como la cuentas”
Gabriel Garcia Marquez
