Христо Киликчиев
Испания… 12 Октомври 2003 , неделя
Националният празник на Испания, отбелязван доста по комунистически с военнен парад на Аvenida Castellana, центъра на Мадрид. Но това не им го казвайте , че са чувствителни. Въпреки че е неделя и за центъра по парашутизъм, в който работя, е нормален работен ден, днес няма никой. Въздушното пространство около Мадрид е затворено за полети заради учатващите в парада изтребители, хеликоптери , транспортна авиация и т.н. Съответно колегите се възползваха, за да прекалят с бирите предната вечер и да се отдадат на дълъг неделен сън.
В хангара сме аз и Жоро – аз скучая изпълнил ролята си на шофьор, а той скатава запасни парашути. Октомврийското време не беше от най-приятните – беше валяло цяла нощ и сега подухваше вятър, но някъде в далечината се чуваше мощният рев на реактивните двигатели на изтребителите на парада.
Точно когато се канех да отида да взема нещо за обяд, чухме шум от приближаващ се хеликоптер. Веднага се избъзикаме, че някой се е объркал и ще си имаме частен парад. Докато плъзгах вратата на хангара, за да погледна, ме посрещна вълна от прах – хеликоптерът се приземяваше пред хангара. Веднага затворих обратно вратата – имаше няколко разтворени запасни, на които не исках да сменям цвета от бял на кафяв. Не след дълго някой се опита да отвори вратата отвън, но нищо не се виждаше от прах. Пак опит за отваряне на вратата, която аз не пусках. Тогава явно му дойде брилянтната идея – като не става със сила, пробвай с добро – и почука, по-скоро заблъска.
– Има ли някой вътре!- ще ви спестя испанския и “възпитания” му тон.
– Има – отговорих
– Отворете незабавно! – заповяда.
– Няма, много е прашно, а скатаваме запасни , освен това парадът е на 62 км от тук!
Мълчание. Пилотите на хеликоптера явно вече изгасяха двигателите и не беше нужно да се крещи.
– Вижте имаме нужда от помощ и искаме да говорим с началника.
Дръпнах вратата и се озовах лице в лице с един полковник. Висок и едър, с мустаци като на Санчо Панса и голям червен нос.
– Заповядайте!- казах – С какво можем да ви бъдем полезни.
– Кой е собственикът? – с вече нормален тон запита полковникът.
– Няма го. Днес не е тук, нали не можем да работим заради парада.
– А как се казва ? Как да го открием?
– Казва се Иняки Билбао!
Полковникът направи неодобрителна гримаса. Тук е моментът да обясня – Иняки е басхият вариант на испанското име Игнасио, а Билбао е столицата наPais Basco, северната провинция на Испания, известна повече с ЕТА, отколкото с кухната си например. На полковника тези две думи “Иняки” и “Билбао” в деня на нациоаналния празник на Испания подействаха като клизма.
– Ти кой си? – ме попита
Обясних му кои сме и му представих и Жоро.
– Хорхе?- повтори полковника поемайки ръката на Жоро.
– Не Жоро от Георги. Българин съм.- каза той , но съдейки по погледа на полковника добави- за вас може и Хорхе.
Жоро е висок към 190, рус със сини очи. Масивно телосложение, яки огромни ръце и длани. Ръкостискането с него може да се възприеме като опит за счупване на ръката и оправдава мислите за неизбежна самоотбрана. Това почувства и полковникът. Видях го в очите му. Но след като Жоро пусна една от 24-каратовите си усмивки, полковникът се окопити:
– Колко скока имаш Хорхе?- попита той
– Около 100 – каза Жоро
– Малко са. А ти ?- обърна се към мен
– Около 2000 – казах
– Това е добре . Правил ли си демонстрации ?
– Да.
– На ограничени плошадки , като стадиони например?
– Да
– А парашут със зелен купол имаш ли?
– Аз нямам , но тук в училището има един със зелен купол, размер подходящ за приземяване на ограничени площадки.
– Хъм. Искаш ли да участваш в демонстрацията на “Висенте Калдерон”?
-ДА- изкрещях, преди да е довършил полковникът- Естествено че искам!
Към нас се приближи позната физионамия.
– Здрасти Жоро, какво става Кристо ? – каза. Испанците не могат да казват името ми правилно, така че там съм Кристо. А това беше Густаво – един наш клиент, който идва да скача с приятели, не знех ,че е военен.
– Познаваш ли ги ? – попита го полковникът.
– Да, разбира се. Скачам тук, скачал съм с Кристо много пъти, а жена ми направи скок тандем с него това лято. Той е доста по-опитен от мен, а Жоро ни скатава парашутите.
– Чудесно! Виж на кой от тези лигльовци гащеризонът ще ти стане, Кристо и се качвай, че ще закъснеем. – Протегна ръка към Жоро. – Беше ми приятно да се запознаем, Хорхе. Съжалям, но ми трябва опитен парашутист. Обърна се и започна да набира някой по мобилния си телефон.
Погледнах Густаво.
– Какво става?
– Имаме демонстрация на “Висенте Калдерон” . Освен че е 12.10. е и 100 годишнина от създаването на Атлетико Мадрид, а нали сте чували, че е създаден от офицери от ВВС. Трябва да открием мача, полковникът трябва да ритне топката. Обаче ни натресоха някакви гъзолизци ( оригиналната дума еchupapollas оставям на вас да си я преведете), които нямат никакъв опит, но искат да се натегнат, защото Принц Фелипе ще е там. Прелетяхме над стадиона и условията не са много добри – духа много силен и непостоянен вятър. Тези, дето ни пратиха имат по 100-200 скока и не са скачали от много време. Както и да е, полковникът побесня и ето ни тук…
Спря да разказва, защото се доближиха разни в чисто нови летателни гащеризони , на които си личаха дори ръбовете от времето, което са стояли сгънати. Започнаха да си свалят парашутите. Густаво ми пососчи един в гръб и ми направи жест да взема неговия гащеризон. Тишината беше напрегната. Излязохме навън и Густаво продължи:
– Положението е напрегнато, заради катастрофата в Як-а, знаете. На полковника му предстои повишение, говори се че лично Кралят е предложил да го направят генерал. Били са заедно в академията. Няма да рискува да се пребие някой от тези и то на връх празника. Освен това е достатъчно луд и не му пука от нищо, за да се съобразява с тези тъпаци. Слушай сега, задачата е проста – скачаме аз, ти и полковникът .Ти си последен и ни следваш , каквото правим ние , ти същото. Отваряме на ряз и влизаме на стадиона с леви завои от югоизточния му край. Гледай да не се приземяваш на средата. Навит ли си?
– Да естествено, как не. Кога друг път ще скоча над Мадрид?!
– Добре, действаме. Обичай се и да тръгваме.
Полковникът беше свършил да крещи по телефона и обясняваше на свалените парашутисти, че ще ги вземат с автобус . Пилотите започнаха да стартират двигателите. Трескаво навлякох оставения ми гащеризон. Проверих парашута и го метнах на гръб, взех каска и висотомер и тръгнах към хеликоптера. Спрях се на вратата и погледнах Жоро.
– Разкажи им играта! – каза той с ръка на кръста и високо вдигнат палец. Ако някой от вас познава Жоро Кръстев, съм сигурен че в момента са е ухилил до уши.
Не казах нищо. Обърнах се към вече ревящия Супер Пума и поех ръката на Густаво за качване. Показа ми къде да седна и извади карта на Мадрид. Сложихме си коланите и слушалки и започна да ми повтаря какво се искаше от нас. Изобщо не го слушах – наслаждавах се на излитането. Страхотно. Бях се возил като войник на Ми-17, но беше отдавна, а и звукът е различен.
– Esta claro! – чух гласа на Густаво в слушалките.
– Si,si, claro! – отвърнах и се загледах през прозореца.
Не можех да повярвам. Това никога нямаше да се случи в България. Полковник да поеме такъв риск и да качи цивилен на военна машина за демострация?!?!? Абсурд.
Не само че бях цивилен , но и емигрант. Все едно сега да вземем някой сирийски бежанец и да го метнем на стадион “Васил Левски” за празника на Българската Армия на 6 май. Как мислите, дали ще стане?
Имаше и други събития, подчертаващи смелостта и решимостта на полковника. На 26 май 2003 година полет UKM 4230 на UM Air се разбива в близост до летище Требисонда, Турция със 75 човека на борда. 62 –ма испански военни, които се връщат след 4 месечна мисия в Афганистан и Киргистан загиват, заедно с 12 души екипаж на ЯК-42. Тазгодишният парад беше подвлиян до голяма степен от трагедията.
Тези ми мисли не оказваха благоприятно влияние върху спокойствието ми, така че се опитах бързо да ги прогоня. Погледнах към Густаво и видях загрижеността, изписана на лицето му. Полковникът гледаше мен. Станах и се приближих до него. Наведох се към ухото му:
– Можете да разчитате на мен. Ще се справя. И с по-трудни ситуации съм се справял. Веднъж тичах гол из “Чуека”, защото бях загубил бас и никой не успя да ме хване.
Последва гръмогласен смях. Толкова силен , че единият от пилотите се завъртя да види какво става отзад.
– Това наистина си е било изпитание за теб. Аз не бих го направил!- полковникът продължи да се смее – Вярно, че всички българи са откачени като Стойков ( испанците не могат да казват Стоичков, както се досещате). Ха-ха-ха.
Нека обясня. “ Чуека” е квартал в идеалния център на Мадрид. Името идва от Федерико Чуека (1846-1908) композитор, но не с това е известен . В този квартал са се събрали почти всички видни хомосексуалисти на Испания и покрай тях всички останали жадни за слава. Представете си един квартал населен с Азисчета и Яне-Яневчета. Навсякъде. На всичкото отгоре е най-скъпият квартал за живеене и най-хубавите ресторанти и заведения са там.
Та въпросният спринт беше от единия вход на жилищна сграда до другия вход на същата на гърба на сградата, около 200-300 метра. 300 метра обаче пред входа на метрото, на една от най-популярните дискотеки в “Чуека” и пред някой и друг бар, беше около полунощ, така че улиците бяха пълни с добре изглеждащи мъже държащи за ръка други мъже , чиито бицепси бяха колкото главата ми. Както и да е, тази история може да разкажа някой друг път, само ще отбележа за ваше успокоение, и най-вече за мое щастие, стигнах невредим.
Нека се върнем в хелокоптера ….
Летяхме ниско над магистрала А4. След като достигнахме южната част на Мадрид, завихме на Запад и прелетяхме над предградията Хетафе и Леганес. Видях завода на AIRBUS и военната база на Кралските ВВС. Два F-18 рулираха по пистата, явно се бяха приземили току що. Пилотът се обърна и каза, че имаме рaзрешение след 5 минути да прелетим над “Висенте Калдерон” и да скочим , но времето се влошава от запад. Имаше доста неприятно изглеждащи черни облаци. Полковникът се загледа през илюминатора и направи озадaчаваща физиономия.
Вече виждах как ще ми се размине скока над Мадрид. Поне се повозих на Супер Пума.
Вдигна палец към пилота и извика:
– Дай му газ на това чудовище! Все едно си го откраднал! Vamos!
“Този наистина е откачен!” – помислих си. Проверих си парашута. Стегнах връзките на обувките си , не исках да загубя някоя… отново. Проверихме се взаимно с Густаво, после той погледна и парашута на Полковника.
Отвориха вратата на хеликоптера и ни лъхна хладен въздух със ситни капчици вода. Спогледахме се с Густаво и едновременно вдигнахме ръмене.
Той изпълняваше заповеди, аз …”Какво по дяволите търсех аз тук?!?!?” , малко късно си задавам този въпрос нали? Спомних си, че си зададох същия въпрос на 29 март 1993 година на вратата на стар АН-2 в небето над Казанлък и ако си бях отговорил на въпроса, по всяка вероятност сега нямаше да съм тук.
– Vamonos!- извика полковникът и се метна през вратата.
Изтръпнах. Густавo застана на вратата, завъртя глава през рамо усмиха ми се, намигна ми и също скочи.
Късно е за философски предположения. Скочих и аз.
Нямаще струя! Това не е като от самолета. Кофти! Две задни салта докато се стабилизирам и отворя. Отварянето веднага се превърна в 6-7 секундисвободно падане. От бързане бях забравил очилата в хеликоптера. Куполътсе отвори бавно, но добре.
Загледах се за другите, но не ги виждах. Вятърът си беше от запад, все още духаше от към задаващите се черни облаци.
Погледнах надолу и видях, че съм на правилното място, но къде са другите двама?!
Не ги виждах. Направих 360 градусов завой. Нищо. Погледнах нагоре и там ги нямаше. Ами сега?!
Започнах да се вглеждам на фона на сградите, може би не можех да ги различа от преливащите се цветове. Продължавах да не ги виждам. Пак проверих положението си. Западно от стадиона. Различавах монумента “Лос Пирамидес” от източната му страна. Виждах на север Palascio Real (кралския дворец), Las torres Kio в далечината. Инстинктивно се пресегнах към лявата част на каската, където стои спусъкът на фотоапарта ми, за да направя снимка на тази красива гледка. Мамка му! Не бях с моята каска, с която снимам обикновено. Ако знаех, че това ще се случи, щях да се подготвя по-добре.
Усетих силен порив на вятъра от запад. Погледнах надолу и закотвих поглед в стадиона, за да определя относа ми от вятъра. Бях обърнал купола срещу него, така че не би трябвало да е голям.
Не беше. Уф, отдъхнах си. Погледнах висотомера. 500 метра. Вече беше късно да продължавам да ги търся, трябваше да помисля за собствената си кожа. Започнах да захождам с леки завои под 45 градуса към стадиона, като се придържах към западния му край. Нов порив на вятъра и то доста по-силен. Нямах много време докато времето се развали напълно. Направих няколко спирали и се озовах на 200м. Прецених, че стадионът е дълъг около 100 м, така че сега беше моментът . Пуснах се по вятъра по южната дължина на стадиона и видях как защракаха светкавиците на фотоапаратите. Вятърът се засили и започна да ме изнася прекалено бързо. Т.е. губих дистанцията, но не и височина. Веднага обърнах парашута срещу вятъра. Намирах се точно по средата на стадиона над козирката на южните сектори. Куполът замръзна. Вятърът беше силен. Не можех да рискувам да не вляза в стадиона и това можеше да се случи, ако продължавах да летя по периферията му, така че завих леко надясно и с помощта на вятъра се озовах малко след средата му, точно над тревата. Футболистите бяха на терена и ме зяпаха, съдията също. Чувах вече тълпата. Изведнъж куполът подскочи яко. За миг се събра почти на топка и подметна тялото ми настрани. Турболенция. Идваше от процепа между трибуните в югозападния край. Явно случилото се беше ефектно, защото публиката се разкреща и заръкопляска. Аз стиснах зъби да не си загубя сърцето, което вече напираше да излезе от устата ми.
Куполът вече си беше наред – летеше си направо, но турболенцията реши, че не може така и започна да ме завърта на ляво, контрирах го с дясно уравление, но нищо не стана. Дръпнах повече и куполът реагира, но също така и зави рязко надясно . Истинктивно вдигнах ръце, вече бях на около 20 м. Куполът тръгна с бясна скорост , вече нямаше вятър трибуните го бяха спрели и с последния ми завой надясно набрах голяма скорост.
Направих доста дълъг прелет и се озовах в централния кръг на стадиона, почти до топката. Приземих се на един крак, плавно, все едно го бях тренирал милион пъти.Слепоочията ми туптяха. Тълпата ревеше, ръкопляскания, възгласи. Изобщо не знаех къде се намирам, кръвта ми препускаше бясно. Само ако знаеха от какво съм се отървал! Поех си въздух и се огледах, от другите ни следа. Бях единственият, влязал на стадиона. Някой ми стисна ръката. Обърнах се. Беше съдията. Видях, че нещо приказва, но изобщо не го чувах. Само му кимнах и се усмихнах. Вдигнах ръка на публиката, предположих че това ми казваше. Публиката ревна.
Звукова вълна ме удари в гърдите, по-силна от на хеликоптера.
Страхотно. Събрах моментално парашута и тръгнах да се изнасям към трибуните. Но съдията пак ме дръпна, доста по-настойчиво.
Нещо приказваше, ама как да го чуя! Нямах свободна ръка да сваля каската си. Опитах се да се освободя от захвата, но не стана. Разбрах какво иска, чак като го видях да сочи топката.
Трябваше да ритна топката. Отидох и я подадох на Хави Морено.
Публиката пак се разкрещя и заръкопляска. Хави Морено ми хвана ръката и я вдигна високо. Прегърнахме се и аз напуснах терена бързайки. Гледах да не падна – хлъзгаше се ужасно.
До тунела на стадиона ме чакаха някакви военни. Опитаха се да ми кажат нещо, но аз продължавах да не ги чувам. Мачът започна и всички крещяха и надуваха тромпети, биеха барабани.
Пак някой ме дръпна и ми показа няколко деца с екип на Атлетико. Разбрах. Снимки. Застанах на коляно, а децата се наредиха около мен. После, когато си помислих, че всичко е свършило, една жена се приближи и буквално ми набута едно бебе с фланелка на Атлетико. Хайде пак снимки. Другите деца се нахвърлиха на парашута, започнаха да го дърпат, настъпват и да се търкалят в него. Не можех да мръдна. Бях на фотосесия.
Когато приключих, се завъртях и дръпнах рязко плата на купола. Две лапета се изтъркаляха от него. Беше малко грубо, но на тях явно им хареса. По-късно, скатавайки парашута, открих един сладолед в него – сигурно някое от децата дълго си го е търсило. Тогава един униформен ме спаси. Хвана ме под лакътя и ми показа тунела. Влязохме навътре. Когато можехме да говорим, го попитах:
– Къде са другите?
– Добре са. Скочили са по-рано и са отворили много рано. Така каза Полковникът. Приземили са се на една строителна площадка южно от канала, на около 2 км от тук. Прибрахме ги- отговори военният- Аз съм Карлос. Приятно ми е. Ще те върна в Оканя с джипа.
– А Густаво и Полковника?- казах
– Те ще останат за мача, после на полувремето имат среща с Принца.
– Ок!- отдъхнах си – Достатъчно емоции за днес. Друг път ще се срещна с Принца.
– Хахаха. Това ми хареса – каза Карлос- Кофти турболенция, а? За малко беше?!
– Да. За малко беше!
Вечерта Густаво ми се обади и ми благодари от името на Полковника. Поздрави ме за успешното приземяване и се посмя доста, като му разказвах през какво съм минал.
– Дължиш ми една вечеря в Астуриански ресторант, да знаеш – казах му.
– Имаш я ! За теб винаги. Знам един – най-добрият в Мадрид е. Намира се в Чуека.
– Защо ли не ме учудва, че е там.- отговорих.
Смяхме се доста. По-късно Густаво ми звънна пак.
– Пусни си Теле Мадрид, бързо! – изкрещя.
Превключих на Теле Мадрид. Даваха приземяването ми и ясно се видя как куполът се срина за момент и пак се напълни. Егати късмета! После излъчиха как се опитвам да се измъкна от захвата на съдията и ритането на топката. Планът беше близък.
След като свърши видеото и показаха водещите от студиото. Единият каза на другия:
– Много млад изглеждаше този полковник, не мислиш ли?!
Густаво се спука да се смее.
– Ха ха ха. Senor Teniente Coronel Cristo!
– Ефрейтор от запаса, но нямам нищо против повишението. Другия път ще ви струва пари, да знаеш!
Това е историята на емигрант ефрейтор от запаса спасил “честта” на Кралските ВВС на националния им празник и 100 годишнината на Атлетико Мадрид. Така и не запомних името на Полковника, нито пък се сещам дали стана Генерал. Пишейки тези редове и връщайки се в едни от най-хубавите години от живота ми, искам да отдам почит и на паметта на Густаво (както може би подозирате, това не е истинското му име), който беше убит в засада в Ирак с още 6 други свои колеги на 30 ноември 2003.
Така и не можах да си получа вечерята , но винаги ще пазя невероятния спомен от скока си над Мадрид, заедно с образа на прекрасния приятел, който се усмихва и намигва на вратата преди скок. Смел, безстрашен и решителен. За мен беше чест да познавам лично един истински воин.
“ Разликата между обикновения човек и воина е, че воинът приема всичко като предизвикателство, а обикновеният човек – като благословия или проклятие”
Warren Bennis
