списание Hello! Bulgaria
Събота, 8 сутринта. Над летището са надвиснали тъмни облаци и аз се обаждам на Виктория да кажа по-добре да не тръгват от Пловдив, защото скокът ѝ най-вероятно няма да се състои този ден. Тя обаче няма търпение и заедно с цялото й семейство вече се е насочила към Ихтиман.
Пристигат след малко – Вики, както ми се представя, съпругът ѝ Стефан и двете хлапета – Пепи и Дара. Усмихната, но и леко притеснена дали ще скочи, Виктория ни запознава със семейството си и казва, че ако трябва, цял ден ще чака. Едно от малкото неприятни неща в парашутизма е, че зависим от времето – ниски и гъсти облаци, дъжд или прекалено силен вятър ни карат само да гледаме към небето и да мечтаем за синия цвят. Аз и двамата малчугани се надпреварваме да намираме дупки в облаците, през които може да се промуши самолетът и после майка им с парашута, докато си говорим за времето, сбъдването на мечтите, примера, който даваме на децата и споделената ни страст да се издигнем над земята.
Съпругът на Вики се оказа пилот на Миг-29 и както всеки пилот, отпределено гледаше с неразбиране към нейното желание да скочи от здрав самолет. Любовта му обаче личеше в погледа му и въпреки различното мнение за удоволствието от парашутния скок, дори не се опитал да я разубеди, когато писала писмото до Hello, а я подкрепяше в изживяването на мечтата ѝ.
След почти два часа, се показа малко синьо небе и Вики е екипирана за скок. Драгомир Недков, нейният инструктор, ѝ разказа подробно какво трябва да прави – най-важното от което беше да се усмихва и радва на скока си. Облечена с гащеризон, екипирана с пасажерска раница и готова да се наслади на белите облаци от въздуха, Вики се качи в малката Чесна.
Докато тя беше горе, ние на земята се забавляваме с децата, като следим как самолетът се издига, кога точно ще скочи и как се отваря червеният парашут на Вики и Драго. Децата много развълнувано вика
„Прекрасно е, дори по-хубаво, отколкото си го представях”, бяха първите думи на Вики на земята. „Благодаря ви, че ми сбъднахте една мечта. Това беше първият, но със сигурност няма да е последният ми скок. Това е най-страхотното преживяване на света, искам пак и пак и пак!”, каза тя.
За да бъда честна, трудно ги изпратихме от летището – и четиримата се чувстваха като у дома си и не им се тръгваше, а на нас ни беше повече от приятно да си говорим и да се смеем как „мама беше като птица”. Но вярваме, че това няма да е последната ни среща с тях.
На следващия ден получихме това признание от Вики – „Сега спокойно мога да кажа, че това е преживяване само за хора, които се отличават с голяма смелост, авантюризъм и професионализъм. Никога няма да забравя адреналина, шума от струята, свободното падане и позирането за снимки:))) а и след това голям кеф – отвори се парашута и се наслаждавах на гледката седнала удобно на колана и разговаряйки с инструктора! Страхотно, ще скоча и сама!
Благодарение на Skydive Sofia и Hello България!”
