Миглен Георгиев
Топъл летен ден. Самолетът се изкачва бавно на височина от близо четири хиляди метра. Двигателят на самолета се забавя и Ицо отваря вратата поглеждайки къде се намираме спрямо земята. Аз не усещам даже грам притеснение, само изпълнявам предварително преговорени и заучени стъпки. Имаме знак за две минути до скока и след малко Ицо, аз и Иво сме на крилото на самолета. Поглеждам наляво и надясно и получавам разрешение за скок.
Скачаме и се отделяме от самолета, летим с 240км в час надолу към земята. Двамата ми инструктори ме държат, за да съм стабилен докато правя задължителните упражнения. Хоризонт, висотомер, чупка, релакс. Изведнъж спонтанно Ицо ми посочва висотомера, след което мигновено ми отваря парашута. В този момент си мисля, че съм объркал нещо много сериозно и съм се издънил. Рея се с крилото след което получавам инструкции по радиостанцията къде да кацна. Целим се към една нива недалеч от летището, тъй като няма да достигнем до него.
Правя първото си кацане леко и спокойно на крака. Ицо е много сърдит и не ми говори. Идват да ни съберат с кола и се връщаме към летището, където разбирам какво е станало. Всъщност сме скочили в над планинския рид, който е с около 600 метра по-висок от заобикалящата го Ихтиманска равнина, над която трябва да сме по принцип. Това означава, че височините, на които трябва да се отвори парашутът са съвсем по-високи, а действието което си мислех, че Ицо ми сочи висотомера всъщност означава да отворя парашута незабавно.
Освен несравнимата с нищо друго тръпка и удоволствие от свободното падане и адреналинът, който прелива в тялото ви в момента на скока има и други неща, които харесвам в този спорт. В спорта не можеш да правиш нещата през пръсти и като скочиш да се молиш, че всичко ще е наред. Всичко трябва да бъде проверено, понякога по 20 пъти, ако трябва, тъй като една малка грешка или липса на нещо може да ти струва най-милото.
Това бе моята първа среща с този спорт, жадувана няколко години по-рано и осъществена на моя рожден ден през лятото на 2016 г. От тогава насам направих близо 35 самостоятелни скока и час и половина в тунел. Изключително малък брой скокове за две години, но това се дължи на държавата, в която живея в момента – Ирландия. Времето тук е непредсказуемо и предимно облачно, което не позволява много скокове,докато в България имаме прекрасни условия. Времето тук се променя толкова бързо, че веднъж докато наберем височина за скока се появи ниска разкъсана облачност и когато отворих, се намирах изцяло в облаци. След като излязох от тях с няколко бързи спирали вече бях толкова ниско, че не можех да идентифицирам зоната за кацане, тъй като всичко е еднакво и зелено и се наложи да кацна в едно пасище с овце. Те първоначално се опулиха и тръгнаха да бягат, но после с интерес ме подгониха и в опитите си да избягам, прескачайки оградата ме разтресе ток докато бях стъпил от двете страни на влажната трева. Това ми е вторият опит като десантчик, в който ме събираха с кола.
Когато започнах AFF курса си, се прибрах в България. Цените на курса са еднакви почти навсякъде по света, но опитът на хората, които ме обучиха у нас е безценен – десетки хиляди скокове и опит във въздуха, който попивам и до днес.
Спортът незаслужено е известен като много опасен, тъй като участниците са в изключително екстремна среда. За миналата година (2017) от общо 3.2 милиона скока в Щатите има 23 смъртни случая по данни на USPA, което прави 0.0000075% вероятност от фатален инцидент. Вероятността да умрете от светкавичен удар, нападение от кучета, смъртна присъда, каране на велосипед или токов удар е значително по-висока. Аз си направих и един анализ, че ако в България шофирате ежедневно от и до работа в трудоспособните си години, вероятността да сте участник в ПТП с фатален изход е приблизително равна на 250 скока с парашут за целия период до пенсия. (За тази сметка ползвах данни от NHTA (http://www-nrd.nhtsa.dot.gov/cats/Index.aspx) съпоставени на средния брой смъртни случаи спрямо жители и пътешествия, завишено спрямо броя на фаталните случаи в България, които са средно по 90 на година в последните 10 години тъй като е значително по-висок от случаите в Америка. Според които, ако направите средно около 200 пътешествия с автомобил вероятността от фатален инцидент се равнява на скок с парашут.)
Сега, може би, като гледате тази проста равносметка, осъзнавате колко безопасен спорт е, още повече, когато се вземат всички необходими мерки, проверка на екипировката и постоянно обучение и опресняване на знанията за действия по време на аварийни ситуации, вероятността да се случи нещо подобно с вас е несериозно ниска. Аз лично съм се чувствал доста по-застрашен, когато отивам с мотора си до летището от колкото когато скачам там, тъй като по пътищата не всичко зависи от мен и някой може да ме блъсне, докато във въздуха имам доста по-добър контрол над ситуацията.
Това, с което парашутизмът най-много е допринесъл в моя живот, е по-добро планиране, търпението, подготовката и оценка на риска. Не можете да си позволите да скочите с парашут без да сте проверили екипировката, времето и мястото, на което ще се приземявате, както и хората, с които го правите. Също така, това, което много ми харесва в парашутизма е, че няма много място за размишление и анализ. Моята работа изисква да планирам и анализирам сложни компютърни системи и платформи, което ми пречеше малко в началото на скоковете защото мислех твърде много какво и кога и как трябва да направя. Истината е, че когато скачаш, всичко трябва да е добре планирано и отучено, защото нямаш време да мислиш сега това ли да направя или нещо друго. Всеки скок трябва да е добре подготвен, а реакциите при евентуална аварийна ситуация – тренирани като условни рефлекси, за да можете да ги възпроизведете машинално и незабавно. За някои неща все още разчитам на моите инструктори, защото нямам техния опит и разбиране, но е забавен процес и гледам да попивам възможно най-много знания, за да се развивам и да правя заниманията си все по-безопасни.
Спортът има и други чаровности, като например общността от абсолютни фанатици, която се заформя около него. Хора, които дават мило и драго да са постоянно във въздуха и да правят любимото си нещо. Покрай него се създават много нови приятелства и запознанства с прекрасни хора, с които можеш да споделяш емоции и приключения по целия свят. Определено имам чувството за общност и това е един страхотен спорт и емоция, която не биха могли да ми стигнат думите да предам и трябва да се изпита лично, за да се разбере. Ако четете тази статия и се чудите, дали да го направите, не го мислете твърде дълго, защото чувството е неповторимо.
Най-важното е да имаме здраве, късмет и сини небеса!
