Ивайла Димитрова
Шестнадесетата ми годишнина беше белязана от вълнуваща новина – съученик сподели:
– Ще ходя в Божурище да скачам. Ще ставам парашутист!
Спомням си, че получих аритмия, само като си представих парашутния скок. Не знаех много за парашутизма (и все още не знам), но знаех, че трябва да скоча! От първия миг усетих, че именно парашутизмът ще ме направи неимоверно щастлива. Това беше моята МЕЧТА, моето дерзание, вдъхновение и искра. Желаех го със силата на човешкия подтик да покори небето, а не просто с хормонално разстроеното ми съзнание. Виждах се: на самолета, на вратата преди скока, реейки се във въздуха с разрошена коса… Да, точно там беше моето място! На 16 аз бях смела, безразсъдна и можех да постигна всичко! Нямах страх от нищо и от никой.
Ентусиазирано поднесох новината на родителското тяло. Бях сигурна, че ще ми дадат писменото разрешително за записването в парашутната школа. Баща ми винаги е искал да има момче – силно и смело, достоен негов наследник. За съжаление майка ми го беше дарила с две дъщери и аз като по-малка, изпълнявах ролята на момче. Влачеше ме с него на риболов, поощряваше ме като скачах от 5-те метра в басейна и очакваше че ще запише висшО в някое военно училище. Така че очаквах силна подкрепа от него. Пък и не им исках разрешение за записване в клиника за хероинозависими, все пак парашутизмът е спорт – така се успокоявах. Отговорът на майка ми обаче беше кратък:
-Не.
Даже без удивителна! Просто едно кратко, точно и неразрушимо „не“. Такова, което не може да се промени нито с подмазване, нито с тръшкане, нито с обещание за отлични оценки. Такова не, което кара светът ти за спре да се върти, което надига в теб неопределено чувство на гняв, обида и тъга (това адски силно чувство, което само един разочарован тийнейджър може да изпита). Не можех да повярвам. Животът ми се срина. Една мечта, голяма и цветна като балон, който трябваше да ми даде крила, стана спаружена, гумена топчица, която можеше само да се мачка за успокояване на нервите.
Естествено това продължи до следващата седмица, когато хормоните ми се пренаредиха в друга конфигурация и надживях „скапаната си съдба“. Някак си животът продължи и без адреналиновите инжекции на парашутизма. Все пак имах хиляди други неща с които да пълня главата си и които да всяват страхове – готиното гадже, дето все го мислех дали не ми кръшка, страшно сладурските нови кубинки дали си отиват със синия суичър, родителската среща за края на учебната година и дали ще ме пуснат на детски Ескалибур в петък??!
Годините се редяха, гаджетата се сменяха, емоциите също. Обувки с висок ток заеха мястото на кубинките. ВисшОто отдавна беше приключило (естествено далеч от военните училища), а аз сърфирах бясно по вълните на живота.
После някой превключи ежедневието на още по-висока скорост. Появи се съпруг, едно бебе, второ бебе. Не помня много от тогава… Само някакви мръсни памперси, безсънни нощи, пюрета, ясли, градини, шарки… Високите токчета бях заменила с удобни пантофи, с които бързо взимах разстоянията от гърнето до фурната, от кошарата до пералнята. Вече не бях 16 годишна тийнейджърка с жажда за покоряване на въздуха. Адреналинът си го получавах в кабинета на педиатъра, а за парашутизъм даже не се сещах. Мечти отдавна нямах.
….
Тридесет и осмата ми годишнина беше белязана от вълнуваща новина:
- Ще се запиша на курс за парашутисти! – сърцето ми получаваше аритмия също както 16-годишното ми минало Аз.
Децата ми вече ходеха, хранеха и бършеха самостоятелно. Работих на твърдо работно време с твърдо определена надница, така че можех да планувам свободно време и лични разходи. Свободно време и лични разходи – чувате ли?!?!
Нещо, което не бях усещала отдавна, бавно започна да се съживява в мен. Една мечта. Започна да расте от малка спаружена, гумена топчица, която се мачкаше само за успокояване на нервите и стана голям цветен балон. Този, който щеше да ми даде крила.
На 16-ти септември, точно в 8 часа сутринта поех към летището като развълнуван първолак. Сърцето ми тупкаше и нервно стисках суичера. Вече летях към осъществяването на една мечта. Обаче. Не бях преценила, че за 22 години бях натрупала много предразсъдъци и страхове. Ентусиазмът ми бясно се смесваше със страха, циклофренията се обади, почнах пак да си гриза кожичките на ноктите. Общо взето водех този монолог със себе си:
- Баси якото! Най-накрая ще имам осъществена истинска мечта! Ще летя!
- Да бе, ама не те ли е страх, че ако счупиш нещо, няма кой да гледа децата? А недай си Боже се претрепеш… Ще бъдат отгледани от мащеха
- Еее стига де, сега е време да мисля за себе си…
- Луда ли си? То това не е мислене, а безотговорност!
- Да, но ме е страх, че ще остарея без да осъществя тази мечта
Ей така с тези мисли минах през тренировките и теорията. Изгарящото ми желание се конкурираше със страха.
И да ви кажа – страшничко си беше.
Дойде заветния момент, в който летях в малко самолетче, за да достигнем 4000 метра над земята. Дишах учестено и визьорът на каската се замъгляваше до ниво да не виждам нищо. Сърцето ми искаше да изскочи от гърдите ми, ама не можеше, щото се беше качило в гърлото ми. Устата ми беше пресъхнала като езерото Урмия (даже не знам къде е, ама е почти пресъхнало).
Вратата се отвори! 4000 м. височина ме погледнаха недоверчиво – “Това шубе ли ще скача?!?” Звукът от самолета се усили 10-то кратно, а струята на въздуха, завихряна от перката, ме буташе обратно към вътрешността на самолета. Стоях на вратата и не мислех. Страхът беше сковал всичките ми сетива. Мъгла…
След мъглата видях слънцето – право пред мен! Блестеше със същата сила, като осъществената ми мечта! Ицо и Драго ме държаха здраво, напътстваха ме, а аз летях!
…..
Две години по-късно и 60 самостоятелно направени парашутни скока, все още изпитвам страх. И винаги ще го изпитвам като застана на вратата на самолета. Но аз постигнах моята победа – изправих се без страх пред самата себе си. Пречупих статуквото, пречупих предразсъдъците, пречупих страха от това да следвам мечтите. Станах 40 годишна майка на двама тийнейджъри, която последва желанието на 16 годишното момиче от миналото.
И за нищо на света няма да се откажа от тази мечта.
Защото парашутизмът не дава само свобода и адреналин.
Парашутизмът дава воля, убеденост в собствените сили и жажда за пълноценен живот.
Парашутизмът дава спокойствие – този дзен, който избутва дребните неволи и тревоги и ти казва: Светът е прекрасен! Ти си прекрасен! Животът ти е прекрасен! Дишай с пълни гърди и се усмихни на слънцето!
Следвай мечтите!
