Бранислав Бранков
Снимка: Дико Първанов | 2019
На този ден, преди точно девет години, за първи път се хвърлих от самолет към земята, и за първи път – въпреки старателните си опити – не успях да се очистя.
Всичко започна 2 години по-рано. Още първия сблъсък с малоумната реалност на родната армия ме бе накарал да се откажа от романтичната идея за служба в специалните сили, а аз вече се бях гмурнал в цивилния живот и обичайния си цикъл от работа, тренировки и планина…
В съвсем случаен разговор, колега от офиса подметна, че е скачал с парашут и разговорът бързо премина в “свържи ме с инструктор”… от два лафа едвам кандърдисах, както се казва.
Отвътре ме придърпваха обичайните за твърде млад и твърде надъхан любител на екстремните спортове въпроси:
“Стиска ли ти наистина или само си говориш?”
“Имаш ли топките да го направиш, да си истински мъж?”
“Дали пък няма да се насереш от страх и да блокираш, а?”
Годината след този разговор премина основно в отлагане поради финансови причини, все изскачащи приоритети и “важни пътувания”. Един от най-добрите ми приятели дори ме будалкаше пред тайфата:
“Брани иска да дава луди пари, за да го хвърлят безцелно от високо.”
Но в мен пламъчето гореше и все така напористо дразнеше егото ми.
В един момент просто ми писна от протакане заради криви приоритети, пренасочих финансите в правилната посока и позвъних на онзи колега с въпроса “Кога най-скоро мога да скоча?”
Той ми даде телефона на бъдещия ми инструктор и “тази събота” придоби много по-дълбоко измерение от просто идния уикенд. А беше едва вторник…
Петъкът за мен беше ден за настройка и психологическа подготовка. На прост български – цял ден въртях “Blood Upon the Risers” (Кръв по коланите) на Repeat.
Класическа военна песен, която от ВСВ насам, традиционно се пее преди първия скок в подразделенията на великобританската армия. Тя разказва преживяванията на лиричен герой, сполетян от капитан Мърфи, на който плащат бонуси и дава тройни смени специално за нашия човек.
След като за 5-хиляден път петък вечерта бях изслушал “…the silk from his reserve spilled out and wrapped around his legs…he hit the ground, the sound was splat…и т.н.”, се чувствах що-годе готов… да се насера качествено.
Събота сутрин пътувах заедно с инструктора си към летището и част от наземната подготовка отметнахме още по пътя. На дропзоната продължихме със сухите тренировки и практики като отделихме много време и повторения на най-важните елементи. Изключително ми допаднаха структурираните процедури за решение на всеки проблем. Дявол да го вземе, даже от вътрешната страна на вратата на кенефа имаше checklist за пълна проверка на парашута преди скок.
Безопасността беше най-висок приоритет!
Моят ред беше преди залез и имах шанса да наблюдавам няколко скока наживо. В полета, точно преди моя, имаше и един тандем. Когато скочиха, всичко мина по план и парашутът им се отвори нормално. Полетяха известно време, след което жълтият тандем започна да се развява като найлонова торбичка на вятъра, а пет секунди по-късно и видимо по-ниско се разтвори белият им запасен парашут.
Когато се приземиха, пасажерът просто не беше на себе си. Няколко часа след това продължаваше да вика, да благодари и да поема нечовешки количества бира, а аз си мислех “Това ще си ти на следващия полет, посерко, мухахахаах”, пък гласчето, дето беше на моя страна казваше “Просто си свърши работата. Не му обръщай внимание.”
И така, направихме последен преговор на “отцепките” (реакция при отказ на главния парашут), екипирах се и се качихме в самолета. Имах честта да скачам първи от машината и съответно седнах точно до вратата, а тя през целия полет беше отворена…
Докато набирахме височина за скок, обаче, аз бях спокоен. Нямаше притеснения, нямаше пеперуди в стомаха, нямаше страхове. Машинално преминах няколко пъти през проверката на екипировката заедно с тогавашния ми инструктор.
Колкото повече се изкачвахме със самолета, толкова по-спокоен ставах. Това ме изненадваше и донякъде ме дразнеше.
Бях дошъл – с типичната настървеност на един 21-годишен келеш – да търся предизвикателството и да доказвам пред себе си, че мога и че ми стиска. Исках борбата с главно Б! Тази, която се случва от опаката страна на лицето ти, където Егото настоява за тотална доминация… но това, което се случваше, надхвърляше способността ми дори да почна да го разбирам…
Умът ми сизифовски се блъскаше в една единствена натрапчива и дразнеща мисъл – “Как така не съм се насрал все още!?”, a времето напредваше…
Самолетът вече беше в заход над скоковата площадка. По сигнал застанах на вратата. Мислите в главата ми промениха посоката си едва забележимо – “Бранков, това е последният ти шанс да се насереш като нормалните хора.”
Погледнах през рамо към инструкторите в машината.
Палец нагоре.
Скок.
Без колебание и без мисъл.
Отделяйки се от самолета, сякаш се отделях и от себе си. Времето и пространството бяха изгубили линейните си измерения и – заедно с цялата вселена – се бяха събрали в един единствен момент.
Момент на абсолютна тишина, в който егото изчезва и душата намира пълния покой.
Един вечен миг на безвремие за духа, докато физичното ти тяло неизбежно набира безапелационнaтa “терминална скорост” и пропада стремглаво към земята.
Пет секунди по-късно, парашутът е отворен над главата ти, но вървите са се усукали. Времето отново тече нормално. Ти ругаеш, риташ и се бориш да върнеш живота и “парцала” над теб към нормалното им състояние.
Още пет секудни и всичко е наред.
Обзема те неизмеримо щастие.
Може би точно такова е чувството да поемеш съвсем първата си глътка въздух…
На 18 Юни 2011г, се родих за втори път и наистина разбрах какво е пълен душевен мир.
На 19 Юни направих втория си скок. Нищо не се беше променило от първия.
И до ден днешен, това остава все така.
Вечността се събира в точка при всяко едно отделяне от самолета…
