Радин Недков, 2017г.
Целта на историята е да послужи за пример, но от онези какво да НЕ правите преди парашутен скок. При мен нещата винаги се случват така, че давам такива примери, не знам защо.
Като въведение ще кажа, че съм от основните скатавачи на Skydive Sofia, от дете съм по летищата и първият ми скок с парашут беше в тандем като дете през 1998 г., но активно скачам от 2014 г. Висок съм към 180 см. и напоследък тежа към 94-5 кг., без сини очи и без руса коса, толкова за целта на историята.
Ще започна с това, че се качвам да скачам, само когато ми остане свободно време от скатаването, което не е често, предвид това, че съм на летището основно събота и неделя – най-натоварените дни от седмицата. А ми се скача, не е като да нямам желание… Предвид това, че обичам да съм във въздуха и нямам много свободно време, докато всички около мен скачат от над 3 км. височина и си летят с по 200-300 км/ч, мога да кажа, че бързам. Толкова бързам да хвана следващия полет със свободно място, преди да са дошли още отворени парашути, че последваха някои доста кофти моменти.
Първият случай, в който бързането ми се отплати, беше овладян бързо и лесно от главния инструктор.
Беше точно след като завърших курса – AFF. Качих се в самолета, като пиле в собствен сос, изпотен от бързане и взех да се успокоявам. Поне двама много опитни парашутисти, както и мои близки ми бяха проверили системите на парашута (пък и си го бях скатал сам) и се бяха уверили, че съм си взел нужната екипировка за скок – парашут, висотомер, каска и очила. Всичко беше точно, самолетът си набираше височина, гледката беше уникална, бях си успокоил дишането след спринта до самолета и се концентрирах върху скока. Щях да скачам вече абсолютно сам, без инструктори! Докато си мислех, беше изминала може би минута от излитането и висотомерът ми изведнъж ме разсея – подминаваше 1000 метра височина. Помислих си, бре тая Cessna много взе да върви, бутнах пилота, който седеше до мен, и като му посочих висотомера си, махнах с ръка въпросително – гледай как бързо копае нагоре птицата, а той ми издърпа ръката пред него, за да се доближи до неговия висотомер на щурвала и взе да сверява. Обаче главният инструктор, като видя, видимо се нервира и взе да крещи нещо, дърпайки ръката ми с висотомера към него, седейки в другия край на самолета. Аз все още не разбирах какво се случва, когато той ми каза „Взел си висотомер във футове!“. Е, стана ми много тъпо, взех да се мъча да си спомня един фут колко метра беше и на колко фута трябва да си отворя парашута. Ужас. Тогава инструкторът ми свали висотомера от ръката и ги размени с неговия, който беше дигитален в метри и ми го подаде. Взех го с извинителна усмивка и си помислих как не трябва да бързам, колко елементарна грешка бях допуснал, която щеше да се отрази на първия ми самостоятелен скок – по време на свободното падане, когато вече падах към земята с над 200 км/ч., кога да си отворя парашута и после – кога да си направя финалните завои и захода за кацане.
Е, всичко беше уникално, скокът беше страхотен, проследен в така любимите ми и познати метри!
Да, но не след дълго пак ми се случи… И този път ме оставиха да си скачам с висотомера във футове, предположиха, че упорито искам да ги науча, щом като пак бях си го взел. Вместо от 3000 м. скочих от близо 11000 фута и стрелката се движеше притеснително бързо, но се оправих. Сега мога да скачам и да си следя височината и във футове, но винаги си взимам висотомер в метри.
Накратко казано, това не беше нищо в сравнение с това, което ми се случи през пролетта на 2016 г. и историята, която всъщност искам да ви разкажа.
Отново си скатавам с темпо, знаейки, че в следваща машина има свободно място и аз нямам парашути, които чакат да бъдат скатани. Всичко супер, освен че бях вече вир вода по обяд, мъчейки се да вляза бързо в гащеризона и тичайки, си събирах екипировката. Е да, но пък вече скачах с по-малък парашут, който беше 190 ft. или близо 19 кв.м. и най-важното – току що бяхме го сложили в раница, която беше за Freefly! Вече имах към 50 скока и нямах търпение, да се потъркалям спокойно във въздуха с вече не-ученическата раница. Намерих си парашута, беше си в същата тарикатска жълто-синя раница. Пуснах уреда, проверих си цялостно екипировката – главния и резервния парашут. Отвън взеха да викат, тъй като полетът закъсняваше заради мен. Аз потейки се, се мъчих да вляза в раницата, но бре таз раница тясна, явно се беше свила от влагата, а може би се бях напомпал от жегата и скатаването… Както и да е, помогнаха ми двама човека, влязох в новата супер готина раница и хукнах да правя велики неща. Возим си се ние, група разумни хора в здрав самолет и си мислим как нямаме търпение да скочим от него след няколко минути.
Вече разсъждавах упорито, как ли да го закова тоя Sit fly, че миналия път нещо не се получи като хората, пък то и не трябвало заради ученическата раница, с която бях тогава. И тогава видях как пилота ми прави знак – 2 мин. до скока. Супер, крайно време беше! Всички в самолета си правехме финална проверка по екипировката и се намествахме, проверих и изтеглящото парашутче си ми беше на място, когато пилотът пак ми махна, но този път все едно възпитано ми казваше – махай се! Аз пък си мислех – благодаря! Отворих вратата на самолета и друго не ми трябваше, скочих с главата надолу и с усмивка!
Беше готин скок.. нищо, че не ми се получи Freefly-а… ама хич, имам предвид нула, нищо, jok! Дойде време да си отворя парашута. Тъй като бях правил практики за отваряне на земята с новата раница, бях спокоен и всичко беше точно. Е, да ама не! Сега като посегнах въобще не успях да докосна изтеглящото парашутче! Издишах, хубава чупка и пак посегнах, но вече доста по-устремено… И не, пак не си стигнах изтеглящото парашутче и пак дори не го докоснах. Тук държа да кажа – не съм дебел! Просто не съм Slim Fit… Вече ме обзе леко паника и реших да пробвам друго, с лявата ръка си хванах десния бедрен колан и здраво го издърпах, докато не се бях свил на топче и пак посягах с дясната си ръка, но за мое съжаление – само стигах дъното на раницата с върха на пръстите. В този момент ми проблесна, докато се търкалях с последния си опит, осъзнах… бях се заиграл! Повече от два опита са излишни – така пише в дебелите книги. Вече бях набрал завидна скорост на топче, но знаех какво трябва да направя, обърнах се с лице към земята и без да мисля, вече си бях изпънал краката и държах несъзнателно ръчката на отцепката в дясната си ръка, и ръчката за отваряне на запасния в лявата, които стояха точно под гърдите ми. Нямаше бум! бум!, както ми бяха казали инструкторите, че трябва още по време на курса, а само един път бум! С други думи, не си отцепих главния парашут и после да отворя запасния, а направо отворих запасния. Явно инстинктът ми отчете, че нямам проблем с главния парашут, което обаче можеше да доведе до допълнителни проблеми. Запасният купол се отвори много бързо, грубо, сърдито… и в перфектна правоъгълна форма. Изглежда се бях засилил доста и стойката ми беше несъвършена, защото чувството беше… да речем, че прогледнах на втората или третата секунда след отварянето, няма да влизам в подробности! Висотомерът показваше 700 м. и белият непознат купол над главата ми беше страшно красив в този момент…
Бях далеч от летището и видях, че се движа в обратна на него посока. Направих един завой на 180 градуса и ми направи впечатление, че запасният ми парашут летеше бързичко… по-бързо от главния. Реших, че може да е от адреналина и няма смисъл да се втелясвам. Огледах се и видях, че няма други парашутисти във въздуха, също така видях как може да не долетя до зоната за приземяване… даже никакъв шанс! Надявах се с малко късмет, поне да долетя до самото летище. През цялото време вятърът беше срещу мен, та нямаше как да си объркам посоката на кацане поне. Че и това ми се е случвало. Пак ми се стори, че парашутът ми е по-бърз отколкото трябва да бъде, но вече земята наближаваше и гледах да прехвърля оградата, за да не стане като в оня виц с бика и прякора му, дето останал на оградата… Тя остана под мен, когато я прелитах и вече спокойно гледах как земята тича под мен, пак издишах и изтеглих управленията до гърдите си, парашута подлетя, но малко. Довърших флеъра си с малко повече мерак, точно на половин метър от земята, но белият парашут пак не подлетя особено и взех решение за самоотбрана – вдигнах краката! И както казва един приятел, плъзнах по дупе, то душа няма. Приземяването си беше супер, като изключим, че кацнах до началото на пистата и после газих 200 м. в дълбоката трева, но не се оплаквам, повярвайте ми. Предвид случилото се преди това, просто си бях щастливо стъпил на земята, и адски много исках да си запаля цигара!
Баща ми ме посрещна и ме разпита какво се е случило, обясних му, а той спокойно ми обясни грешките ми. После се разбра, че всъщност съм си объркал парашута и съм взел този на приятел, за което отново му се извинявам.. Въобще не погледнах етикета на капака на раницата, където си пише на всички парашути какво има вътре. Затова не съм успял да си стигна изтеглящото парашутче и едвам влязох в раницата, защото не е мой размер… Бих казал, че изглеждат еднакво на външен вид, но в парашутизма това никак не е достатъчно и всъщност тази раница е по-малка дори на око. И да, запасният ми купол е бил по-бърз от главния, защото е размер 150 ft.! Ако пък бях успял да отворя главния…щеше да се наложи, да се приземявам с купол 120 ft… (#teachmetoswoop), който е за далеч по-опитен парашутист с доста повече скокове! Нямаше да е купонче хич, но пак късмет, по-малкият дявол.
Равносметка за скока: Много зле, но не тотално зле, защото в крайна сметка имам възможността да го разкажа!
Всеки парашутист, завършил курса, трябва сам да внимава за екипировката си и парашута, с който скача, въпреки това нашите инструктори и по-опитни парашутисти винаги проверяват хората, особено новите! В моя случай, с близо 50 скока и А лиценз, и като скатавач на зоната и човек израснал покрай парашути, е още по-немислимо за такава грешка, но аз съм си примерен от малък. Бързането никога не е добър съветник!
Един съвет от мен: Винаги си правете пълна проверка на екипировката и не бързайте! НЕ БЪРЗАЙТЕ! Слушайте инструкторите си и следвайте правилата, те са там неслучайно! Наслаждавайте се на всеки скок максимално, като го правите на спокойствие и без бързане.
Стига толкова, ай приятни скокове! Сини небеса на всички!
