Христо Киликчиев
Това е една история за малките неща или онези малки препъни камъчета, на които, ако обръщаме повече внимание, няма да доведат до нежелан в повечето случаи завършек на нещата. Един разказ, който ще ни пренесе в различни места на света и ще ни накара да се замислим, че в крайна сметка всички сме едни и същи и че историята има гадния навик да се повтаря.
Но да започнем от тук, от България.
Пролетта на 1989 г., Казанлък
Тенис на маса беше популярен спорт сред всички възрасти в края на 80-те и началото на 90-те години. Имаше обществени тенис маси навсякъде из градовете в паркове, малки площади, между блоковете, дворовете на училища и техникуми. Не си представяйте идеалните дървени тенис маси с мрежа и разделителна линия и т.н. Масите бяха излети от бетон, неравни, някъде имаха даже неприятен наклон, а ролята на мрежата играеше обикновено ламарина на дупки заварена за пилончета, циментирани в самата маса. Дупките бяха достатъчно големи и често, за да намали интереса на „новото поколение българи“ с по-тъмен цвят на кожата да я изрежат и предадат за старо желязо, но и достатъчно малки, за да не минава топчето през тях. Хилки за тенис и топчета (обикновено чешки) можеха да се купят от почти навсякъде: пазари, книжарници, детски РУМ-а, местния ЦУМ и т.н. ( това е миналият вариант на МОЛ-вете за по-младите, които четат). Игрите на тенис бяха забавни, понякога чакахме с часове да ни дойде редът, а понякога играехме и на „въртележка“, като заставахме по няколко човека от двете страни на масата и след като върнеш изпълнения сервиз от другата страна – тичаш и се нареждаш на опашката от другата страна на масата, ако сгрешиш – изгаряш и така докато останат само двама играчи, които играят един срещу друг , но само до „златна точка“ и победител е, който спечели последното разиграване.
Както всички деца, и аз имах хилки и топчета, които държах в едно от чекмеджетата на секцията в моята стая, по-скоро в детската стая, защото делях стая със сестра ми. Сещате се – типичната соц мебел, която оцелява и на земетресение степен 9 по скалата на Рихтер. (Неотдавна видях една ромска каруца натоварена с такава секция: цяла целеничка, даже с ваденки от едно време по вратите – ИКЕА ряпа да яде.) Та въпросните спортни принадлежности деляха пространство с колекцията ми от картинки от дъвки „Турбо“, многоцевката ми за игра на фунийки, която се казваше „Внезапна смърт“, винаги прилежно заредена и готова за бой, няколко руски списания „Огонек“- идеални за направата на издръжливи фунийки, няколко стотин фунийки, лепило „Прома“, прашката ми „Циганска изповедалня“, кутия с метални топчета от лагери (амунициите за прашката), няколко касети за касетофона, купени от битака в Карлово, межди които U2, Eric Clapton, Steve Ray, Metallica и все подобни класики и най-най-отзад едно немско порно списание прилежно замаскирано в кориците на списание „BURDA” – също класика.
Та да се върнем на „малките неща“ представете си типичната събота сутрин, аз се готвя да изляза навън да играя тенис с приятелите от блока, майка ми готви, баща ми гледа „ Добро утро“ с Александър Авджиев и псува телевизора (нищо не се е променило от тогава, освен името на предаването и липсата на г-н Авджиев), сестра ми – изобщо не знам къде е, а аз бързам, обувам се, обличам се, отварям чекмеджето и… БАМ!!! Хилките ги няма! Започвам да ровя, но не ги намирам, стигам чак до любимата “Бурда“, която не смея да извадя на дневна светлина да не би да избелеят страниците (разбирай снимките). Настръхвам целият! Отивам в килера и ровя там, да не би да съм ги зарязал там на пералнята или някъде наоколо. НЯМА ГИ! Тогава се провиквам:
- Мамоооооо, знаеш ли къде са ми хилките за тенис?
- Там, където си стоят винаги в чекмеджето на секцията! – провиква се майка ми от кухнята – Ако си подреждате стаята по-често ще ги намираш по-лесно, не мислиш ли?
- Няма ги там, да не си ги подредила някъде? – отговарям аз.
- Всичко ли трябва аз да правя в тази къща – отговаря майка ми уж на себе си, но така че всички да я чуят, вървейки към детската стая.
Идва с нейните огромни очила, едната и ръка е омазана в кайма за кюфтета, а другата с брашно. Застава пред секцията, обръща се към мен и без да поглежда към чекмеджето се пресяга и с кутрето си (единствения чист пръст) отваря чекмеджето.
- ЕТО! – казва тя и пробива дупка в главата ми с погледа на Дарт Вейдър, увеличен от диоптъра на очилата ú. Тръгва към кухнята без дори да погледна в чекмеджето.
- Но… – отговарям аз и запецвам на секундата, защото погледът ми замръзва на хилките и топчетата, които са се телепортирали от нищото, точно там където трябваше да бъдат, когато аз рових из чекмеджето. – Как го правиш? Можеш ли да накараш и малко пари да се телепортират в джоба ми? – казвам след нея.
- Като те плесна зад врата и ще те телепортирам в друго измерение. Изчезвай и да се върнеш за обяд, че прахосмукачката те чака и вземи боклука като излизаш! – това последното не го чувах обикновено.
Та магия ли беше появата на хилките или те винаги са си били там ? Тези „малки неща“, които пропускаме, когато бързаме и когато мислите са ни заети в други „по-важни“ неща?
Пролетта на 1996 г., Флорида, САЩ
Мощният рев на двата турбо витлови двигателя Prath&Whitney на Twin Oter-a на Skydive Deland разцепиха влажния въздух на пистата и набраха скорост за излитане. Пилотът на самолета Дан (да го наречем така) с притеснение оглеждаше задаващата се буря на югоизток над океана. Имаше всички изгледи, че това ще е последният полет за деня, а и той нямаше нищо против. На кой му се лети в буря или ураган. На борда на самолета 22ма парашутисти разделени в различни групи мълчаха тягостно и гледаха към опашката на самолета. През 1996 г. самолетите от такъв тип не са имали GPS система или GARMIN уреди за измерване на силата на вятъра по време на полета. Всичко е ставало с пресмятане на разликата между IAS ( въздушната скорост) и GS (скоростта на самолета спрямо земната повърхност), докато се пилотира във възходящи спирали над зоната за скокове. Вероятността да има неточност при определяне на посоката и силата на вятъра е била съвсем голяма. Така е било и този ден, за съжаление. Някак си Дан е пропуснал силния вятър по посока на формиращата се буря над океана на около 10 000 фута ( 3000 м) или е пропуснал да съобщи за него на всички на борда, но и двамата парашутисти, последни от захода, са пропуснали да уведомят за една „малка“ подробност, която са планирали по време на скока си, а именно да отворят високо, за да летят заедно с куполите си. Та тези две нещастни „малки“ съвпадения довеждат нещата до фатален край. До ден днешен двамата приятели не са открити и се водят за безследно изчезнали по време на парашутен скок и обявени за мъртви година по-късно от щата Флорида.
Август 2003 г., Кастилия и Ла Манча, Испания
Горещо лято, 45 градуса на сянка, суха жега почти през целия ден. После някак си от нищото започва да духа вятър. Горещ силен вятър. Все едно някоя великанка кифла е включила сешоара си и го е забравила включен на пода. Винаги точно в 13:30. Няма грешка, по вятъра можеш да се ориентираш колко е часът. На едно малко летище до Суидад Реал няколко приятели се готвят за скок преди този очакван вятър да се раздуха. Всички бързат. Пилотът се притеснява за самолета, скатавачът за бързото скатаване, механикът дали ще му стигне времето, за да прибере самолета навреме, преди вятърът да напълни двигателя с пясък, само на четиримата приятели им е все тая. По-важно е как ще си изкарат на скока и каква простотия ще измислят. След като обсъждат няколко варианта се спират на този с димката, която е останала от рождения ден на детето на единия в багажника на колата му . Какво точно са планирали не знам, но естествено са пропуснали „малката“ подробност да споменат за намеренията си на наземния персонал или казано по друг начин: „да поискат разрешение“ да качат запалимо устройство на борда на самолета.Не ме разбирайте погрешно, на самолета не би трябвало да му се случи нещо, но по принцип искра и бензинови пари не е добра комбинация, без значение дали има или няма вятър, дали вратата на самолета е затворена или не.
Полетът със самолета минава безпроблемно и скокът на нашите приятели също, с тази разлика че димката не сработва, нито в самолета, нито във въздуха, което е било лесно предвидимо – все пак е за детски рожден ден, а не е военна димка. Дори носещият димката след като отваря парашута си решава да я изхвърли. „Малка“, но съществена подробност. 30 минути по-късно димката все пак сработва някъде из полетата на Кастилия и Ла Манча и предизвиква (по неофициална информация) един от най-опустошителните пожари в историята на Испания. Ами ако тези „малки неща“ се споделяха и обмисляха предварително?
Есента на 2013 г., път 65, Северна Корея
Има едни такива дървета, които колкото и да са високи си остават незабележими. Никой не им обръща внимание, никой не го вълнуват, те са просто част от пейзажа и някак си винаги са били там. Едни такива „малки“ дървета са тополите. Всички сме свикнали с тях и сякаш са си там откакто свят светува. Интересни стават, само когато има гръмотевична буря и някоя топола е ударена от мълния. Трясъкът е невероятно силен, последван от шума на разцепилата се дървесина и рухването на красивото дърво. Обикновено тополите са близо до река, садят ги там за укрепване на бреговете, а родината им е Азия. Именно там в една забутана и никому неизвестна провинция с непроизносимо име три тополи стоически издържаха на изпитанията на времето недалеч от национален път 65, свързващ Пхенян с градовете Хъйчйън, Канге и други с подобни имена. Сам по себе си път 65 не е нищо забележително, като се има предвид, че трафик по него почти няма, а ако има то ще са военни или правителствени конвои. Интересното е, че по продължение на пътя през няколко десетки километра са разположени кантони, или по скоро нещо като малки къщички, в които има метачи. Да правилно прочетохте – метачи, хора които метат път 65 с метли. Това им е работата. На всеки кантон по един метач. Та именно един такъв метач, да го наречем Куанг Мин, облегнат на северната стена на кантона си пушеше и се взираше по посока на трите тополи. Смукваше спокойно от цигарата си и се чудеше, защо баща му Куанг Сеог се бави толкова много, за да го смени от изтеклия му вече наряд. Едва ли щеше да пуши толкова спокойно, ако знаеше, че към него е насочено оръжие и е наблюдаван от няколко часа именно от посоката на тези „малки“ тополи, които са си там от векове.
На средната от трите тополи на около 15 метра от земята висеше парашутист, за негов късмет беше близо до стъблото и също от северната част на дървото, а гъстите клони и листа го скриваха почти съвършено от погледа на Мин, което въобще не улесняваше ситуацията на въпросния командос от… всъщност не знам от къде е, не е имал отличителни знаци по униформата, но знаем че е от севернокорейски произход, говорещ месния диалект и е изпратен със специална мисия, която със сигурност не е включвала придървяване на единствените три тополи в радиус от няколко километра. Командосът Да-Сонг (звучи по-корейско от Джон Смит, не мислете ли?) имигрирал през граница в Южна Корея като малък и принуден да стане професионален войник, за да може да преживява някак си, е пропуснал някои „малки неща“ от проверките на парашутната си система, за да се озове в тази ситуация.
Планът е бил да достави необходимите материали и документи (разбирайте пари) за извеждането на високопоставен офицер от Севернокорейската армия, за който чужди шпионски служби са разбрали някак си, че Великият лидер на нацията и довчерашен не лош играч на Nintengo и Sony online games Ким Чен Ун готви обвинителен акт от 20 листа в обвинения в предателство, злоупотреба с държавни средства, корупция, изневяра и други, чието единствено наказание може да бъде смърт. Естествено, никъде в обвинителния акт или историите, пуснати на медиите не се спомената за „малката“ подробност, че бащата на Ким Чен Ун, Ким Чен Ир има 5 незаконни деца от 3 различни жени, но това е да си диктатор… Пардон! Велик лидер на нацията или Бог за по-кратко, можеш да пропускаш разни „малки неща“, като Зевс например.
Та да се върнем на горкия и висящ Да-Сонг, който е трябвало да премине бърза подготовка за височинни скокове познати още като HAHO-HALO и да бъде трениран за мисията си, ако беше обърнал повече внимание на проверката на екипировката и че онези „малки неща“, наречени pins, имат гадния навик да излизат в неподходящо време и на неподходяща височина, може би нямаше да се озове вситуация на double spinning canopies от 10 000 метра (само мога да предполагам)?! Или ако хората, планирали мисията бяха си направили труда да открият „малката“ подробност, че братът на Куанг Мин е най-добрият артилерист-зенитчик е Северна Корея, а смъртните присъди в тази част на света се изпълняват именно с такива устройства, защото „дезинтеграция на враговете на народа“ звучи много по-убедителноот „разстрел на враговете на народа“ за бъдещите „врагове на народа“. И като такъв, негова върховна чест е да подготви оръдието си за предстоящата екзекуция, което разбира се ще му попречи да се прибере навреме вкъщи, за да отмени баща си Куанг-Сеог от гледането на болната си майка, за да може той да смени от наряд другия син в кантона, защото именно Сеог е бил (както се предполага) свръзката на нашия злощастен Да-Сонг.
Колко от тази история е вярно и какво се е случило с нашите герои предстои да разберем или не, зависи от някои „малки“ подробности, които предстоят да се случат на световната сцена, както се досещате.
Сигурен съм, че всички имате подобни истории за “малките неща“, а целта на тези събития, описани по-горе, не е урок по история.
Идеята е да имате „едно малко“ наум, една „малка“ обеца на ухото, една „малка“ (или няколко малки) причина или история, която да ви подсеща да НЕ бързате с проверката на екипировката преди скок, да не тичате към самолета с висящи колани от вас, да питате и споделяте какви са ви намеренията и плановете за скок с колегите ви в самолета и пилота, да ви амбицира да отделите време да ОПОЗНАЕТЕ как действа вашата екипировка и да си припомните кое за какво служи, да не чакате и да не давате повод на „малките неща“ да се свържат във верига и всичко да се обърка, винаги да имате план Б, защото не само вашият живот е зависим от вашите грешки.
И помнете моля ви: Историята има гадния навик да се повтаря!
Особено по време на скок и заради „малките неща“.
Посвещава се в памет на Абрахам Кубо Лопес
