Списание Hello! Bulgaria
Октомври 2013
На летището до Ихтиман съм, за да се срещна с един от най-опитните инструктори по парашутизъм в България. Очаквам да видя около 50-годишен мъж, идващ спокойно към мен иззад някой самолет. Вървейки към хангара обаче, порай мен профучава нещо жълто – парашутист с жълт гащеризон и жълт парашут се приземява със скорост около 120 км/ч. и ми маха. Това е Христо Киликчиев – на 35, с усмивка и неизчерпаема енергия.
9627 скока, 107 часа свободно падане, 48 135 минути под отворен купол, повече от 49 500 скатани парашута, над 5 000 скока в тандем и над 500 ученика. Това е равносметката му за 19 години, свързани с парашутизма.
Всичко започва през март 1993 г., когато Христо се записва в парашутен клуб за предказармена подготовка към Организация за съдействие на отбраната. 16-годишният Христо е един от малкото, които се започват да скачат без да се налага да фалшифицира подписите на родителите си. Записва се на курс за безмоторно летене, за което се изискват два скока, но още на първия забравя за летенето, парашутизмът го пленява и се превръша в хоби и професия.
През 2000 година заминава в Испания, след като разбира, че в България няма как да се развива като парашутист на световно ниво. „Аз съм си късметлия по рождение, без да знам испански, си намерих работа на третата седмица, още на първото интервю. Интервю е силна дума – с хронометър в ръка, един швейцарец с дълга прошарена коса, вързана на опашка, ме накара да скатая един парашут. Каза ми, че мога да започна да скатавам парашути на следващия скоков ден. През следващите три седмици валя, както не беше валяло в Испания последните 40 години. Никога няма да забравя тези седмици, които изкарах на ръжен хляб, кутия маргарин и една сушеница”.
С вкус на хамон, наливна бира в замразена халба, хубава прясна риба и вълшебните думи, заради които заминава в Испания – безплатен скок с възнаграждение, Христо си спомня първите години на Пиринейския полуостров. „Имаше много работа и много парашути за скатаване, боляха ме ръцете, някои от ноктите ми и кървяха. Скатавах за време – имах само около 10 минути, за да скатая два тандемни парашута, преди да се появят следващите четири-пет парашутисти, които са скочили от следващия полет.” Въпреки трудностите, малко по малко Христо започва да се издига като скатавач, след това като инструктор и след години става шеф на всички инструктори в „Скайдайв Мадрид” – най-голямата компания за парашутни скокове до испанската столица. „Един от най-интересните моменти беше, когато трябваше да дублирам един военен и да скоча на стадион „Висенте Калдерон” на Атлетико Мадрид за откриването на футболното им първенство. Хиляди хора ме аплодираха, докато ритнах топката, за да дам начало на мача.”. Христо си спомня и за снимките на испанска комедия, когато е трябвало да дублира пълничък актьор – наложило му се да скача с дунапрени, перука и нарисувана брада и да се бие във въздуха с другия дубльор – негов приятел.
След десет години зад граница, през 2010 г. се връща в България, където започва да полага усилия за развиване на парашутизма в с. Баня, Карловско чрез най-лесния начин да се докоснем до свободата в небето – тандемните скокове. Той донася в родината новите методи за обучение на парашутисти и започва да пали все повече млади хора по скайдайвинга. През годините скача с ученици и колеги в Турция, Хърватска, Румъния, Чехия.
„Най-невероятният момент е тишината след отварянето на купола. Няма такава тишина. Емоциите при парашутен скок няма как да бъдат описани – трябва да ги изживеете. След толкова скокове, разбира се, емоцията е друга. Бих платил, за да изживея отново чувството и трепета от първите скокове”, разказва Христо.
Последната зима прекарва в Нова зеландия, където за един сезон прави над 900 скока. „При тях екстремният туризъм е толкова развит, че имаш чувството, че си в Макдоналдс – всичко става бързо, на конвейр, няма го личното отношение към клиента, няма парашутисти, които скачат за удоволствие. Там всичко е насочено към посрещането на туристите, докато у нас все още трябва да обясняваме какво е парашутизъм и защо той не е толкова опасен, колкото изглежда.”
От май 2013 г. Христо Киликчиев започва собствен бизнес под името „Скайдайв София” на летището в Ихтиман, заедно със съдружника си Драгомир Недков. „Трудностите са много, с всеки клиент сме говорили лично, но удоволствието да споделиш емоцията с тях е голямо. Зареждаме се от историите им – на 12-годишния Боян, който чака да се разпръснат облаците, за да скочи точно на рождения си ден – негова мечта от както е на 7; на Ясен, който предложи на приятелката си чрез огромен трансперант и я чу да крещи „ДА” от 200 метра височина, на Диана, която призна, че е скочила, въпреки забраната на всичките си приятели и близки и не можеше да спре да се усмихва след скока, на Мартин, който скочи, за да отпразнува раждането на дъщеря си… Интересни са както тези, които идват за един скок, който пременя живота им, така и онези, които идват на летището и след това не могат да си тръгнат – правят по няколко тандема и след това завършват и курса. Имал съм ученици, които се научават за 3 скока и такива на които са им необходими 12, за да завършат курса, но всички са еднакво покорени от желанието си да изпитват тази емоция отново и отново.”, споделя Христо.
„Адреналинът при скок с парашут, дори споменът за скока, е чудесна антистрес терапия. Скокът от самолета е победа над самите нас и чувството ни за самосъхранение, а победата над страховете ни не може да не ни променя. Трябва ми хубаво време, удобни спортни обувки и след един скок мога да променя живота ви завинаги!”
