Дико Първанов
2013
13-ти април, за да сме по-точни. Решавам да направя нещо интересно и различно. Виждам ваучер в Интернет за скок с парашут с безплатно видео заснемане. А защо не? 15 минути по-късно вече получавам email с електронния ваучер и резервацията ми.
С нетърпение очаквам да минат трите седмици, за когато е резервиран скокът ми. Не знам какво ме очаква, не мисля изобщо – а може би трябваше?
Датата е 2 май 2013 година. Часът – 12:00 на обяд. Посрещат ме усмихнати лица на дропзоната в Ихтиман. Минавам инструктаж, “обличат” ме в подвесната система за тандемния скок и ми правят интервю. Аз съм достатъчно стъписан и неадекватен през цялото време, в мозъкa ми се въртят мисли: Какво ли е чувството? Ще оцелея ли? Ами ако нещо се обърка? Какво правя тук???… Но на външен вид се опитвам да запазя спокойствие и хладнокръвие.
Качвам се в самолета, излитаме, до тук нищо страшно, земята се отдалечава от мен, виждам как се приближаваме до облаците и минаваме през тях. Стоя стъписан в очакване. Идват 2500 метра, инструкторът ми дава сигнал да се приготвям. Закача ме за себе си в тандемната система, слагам си очилата… вратата се отваря и… всичко в мен се обръща. До преди да се отвори вратата всичко е спокойно, но когато застанеш там и видиш земята на 3 километра от теб – съзнанието ти изключва. Следва сигнал от инструктора, скок и… невероятно преживяване. 40 секунди свободно падане минават за миг, приземяване, още ми е трудно да повярвам, че оцелях и мога да все още да ходя. Не помня нищо от скока, преигравам го в главата си с пъти, гледам видеото си многократно. Адреналинът утихва бавно и си тръгвам с огромна усмивка на лицето.
2014
На следващата година записвам курс по парашутизъм – AFF. Нищо не се сещам от скока си година по-рано. Следва ден инструктаж, тренировки “на сухо” на земята, кратък писмен изпит. Отново започвам да се чудя какво правя тук и до къде ще стигна този път.
Вратата на самолета се отваря. Веднага се присетих какво изпитах година по-рано седейки на вратата, но този път вече скачам сам, излизам навън, инструкторът клати глава “НЕ!” – не разбирам какво става??? Започвам да се стресирам. Влизаме обратно в самолета – какво ли обърках? Какво направих? Съзнанието ми броди къде ли не и нищо не ми хрумва… Христо се провиква на пилота нещо. Сядаме обратно в самолета и чакам да разбера какво става. Оказва се, че скоростта на самолета е много висока и инструкторът на крилото отвън не може да се задържи на струята. Правим още кръг, за да бъдем отново над летището, вратата отново се отваря, страхът се връща в мен. Излизам на крилото давам сигнал и… а времето спира за секунда. Много добре се сещам за мисълта, която мина през главата ми точно в този момент „Те могат и имат хиляди скокове, а аз ли не мога? Така ли? – Хайде да видим дали не мога!“ – времето започва да тече отново, съзнанието ми вече е чисто, няма страх, давам сигнал, назад, напред, назад…. СКОК! Няколко секунди по-късно вече усещам свободното падане, няма друго подобно чувство. Чувствам се сигурен и стабилен, държат ме двама инструктора и всичко минава по план. Отварям парашута и започвам да крещя, може би минута. Следват втори и трети скок. Всичко е по план, приземявам, отново в самолета. Идва време за четвъртия скок – това е скокът, който ще запомня винаги. Всичко отново е по план, но по едно време двамата инструктора ме пускат. Веднага ме обзе паника, сковах се. Започнах да се въртя – сега вече наистина разбрах какво е да си абсолютно сам. Постепенно започнах да си възвръщам съзнанието към задачите. Всичко след това продължи по нормалния начин и след още 3 скока завърших своя AFF курс.
2015
Годината ми преминава с 80 успешни парашутни скока, вземане на А лиценз, скокове с други хора и събиране на собствена екипировка.
2016
Днес вече имам 150 скока, собствен парашут и екипировка и съм щастлив, че съм скачал и на други дропзони, извън България с успех. Бях научен добре!
И историята продължава …
